Ash Grayson, 23, Seeker, FC: Adam Driver

by **Ash Grayson** Чет Юли 18, 2019 3:30 am

Ash Grayson, 23, Seeker, FC: Adam Driver Fa46c0fd6d6c33c2637e2769bcccc075

Име- Ash Grayso
Лик- Adam Driver
Група- Seekers
Години- 23
Придобита сила- Въображение (силата която кара мисли и фантазии да стават реалност)
Казвам се Аш Грейсън на 25 години, по начало от Маями Флорида, Съединени Американски Щати. Как бих описал характера си? Повечето ми познати ме смятат за мълчалив, често замислен, искрен, понякога дори грубовато точен, но в сърцевината си добър човек. Истината е, че аз винаги съм виждал себе си като по-добър от останалите. Може да ме наречете самонадеян, твърдоглав, арогантен с прекалено голямо самочувствие и може би ще сте прави, но аз никога не мога да приема провала за опция. Ако трябва да продължа то бих казал уверен, смел решителен, непоколебим, лидер, но също така търпелив, спокоен, смирен и дори леко студен. От малък дете чудо, винаги първи и винаги недоволен, стремящ се към нови върхове за покоряване. На 12 започнах да се занимавам с борба, а на 14 вече играех за гимназиалния отбор, 3 пъти шампион на щата. Това ми помогна и да продължа обучението си по квантова механика и термонуклеарна астрофизика в МТИ (MIT). Продължих с тренировките по борба, но лоша контузия на рамото ме извади от отбора на института и така се насочих към други спортове (американски футбол и бодибилдинг), но никой от тях не успя да запали страстта ми както преди. Така се стигна и до заветния ден...
Помня го точно и ясно като че ли беше вчера. След всекидневната ми кардио сесия в двора на университета, аз се насочих към парка за отдих, а тя беше там и ме чакаше... Помня как срещнах погледа й, бях закъснял с около 5минути, тя много мразеше това, но въпреки това се усмихна. Облягайки се на голямото орехово дърво тя се засмя и направи знак да побързам, закачливо. Това дърво беше специално, беше мястото на първата ни среща, първата ни целувка и мястото, което аз гордо изкачих, за да издълбая имената ни в него. Направих няколко бързи подскока, а тя от своя страна се изправи и зачака. Точно тогава всичко се обърка... Силен гръм разпори въздуха, земята се разлюля, а дърветата на около почти изскочиха от местата си. Втори гръм последва, а земетресението стана по-силно,повърхността под краката си се разпука. Огромни процепи раздраха терена, а 3ти гръм запрати огромните късове маса във въздуха. Погледнах нагоре, а следи от тях дори нямаше. Силните тътени продължиха, след 4тия имаше 5ти, 6ти и така до безброй, всеки по-силен и идващ по-близко към нас. Наоколо цареше хаос, хора се спъваха, надскачаха и втурваха един подир друг безцелно в бъркотията. Аз се втурнах към моята любима, а тя вече тичаше към мен избягвайки строполясването на ореховото дърво. Оставаха само още няколко метра за да я стигна и двамата протегнохме ръце един към друг. И тогава осъзнах... че вече не тичах по равния терен, а по наклонена успоредно на нас плоскост. И двамата рязко се пързулнахме към отворилата се бездна под краката ни. Не мислех за нищо друг освен да я стигна, с ръце и пръсти се вкопчвах в рохката почва и бавно пълзях към нея, а тя също успяваше да се задържи за един от новоизкопалите се корени. Най-накрая успях да достигна ръката й, погледнах надолу, а нов тътен изпрати целия терен на парка заедно с нас във въздуха. Хора падаха от небето, а огромните късове почва от по-рано се врязваха в огромната скалиста маса, върху която стояхме. Избягвайки всички препятствия и пречки аз се опитвах да стигна до една от голф количките случайно наблизо. Какво точно правеше тази голф количка по средата на нищото си нямах и идея, но нямаше време за двоумене и размишления. Тичайки, аз прескочих огромен процеп под краката ни и се плъзнах под огромния корен на изтръгнато се дърво, продължих да бягам и не поглеждах назад, избягвайки падащите на около по-малки късове почва. Чувайки силния грохот на разруха зад гърба ми ме побъркваше, чувствах се като дете опитващо се да надбяга най-лошия си кошмар... дори не можех да си представя, колко ли бе ужасяващо случващото се назад. Опасявах се, че може да не успея да измъкна и двама ни от този ад. Тогава ме жегна, спрях да усещам ръката й... "Какво по дя...?!" Страх обвзе и парализира тялото ми, краката ми буквално се подкосиха. Не исках да се обръщам назад, страхувах се какво ще видя, дано тя да беше там, да беше добре и да беше близко. Насред цялата неспираща разруха се спрях, направих обрат на 180, а огромна парче асфалт мина на косъм от главата ми. Тя беше добре, какво успокоение, но стоеше може би уплашена и не помръдваше. Гледаше право към мен, а притесненията ми се оказаха верни, имаше поне 20 метра между нас и защо си го помислих... огромна пропаст помежду ни. "Ще го направя"- казах си аз! Ще я прескоча, трябва да се върна. Но тя направи знак с ръце, не чувах какво казва, но разбрах, че иска да продължа напред и да не се опитвам. Нямаше начин да се откажа, направих няколко крачки назад, за да си подготвя достатъчно разстояние за засилка, а тя просто стоеше, отчаяна и приела края ни. Едва направих няколко крачки, но нов по-силен трус ме извади от равновесие и прекъсна бяга ми. Погледнах я, а тя стоеше усмихната... знаеше че краят наближава, аз също го знаех... Реално погледнато нямаше как да се отървем от този ад, не знаех какво да правя, не знаех какво се случва и не виждах път за бягство, цялото ми полезрение беше обхванато от разрухата, която не спираше, нямаше признаци на забавяне, а дори може би се засилваше. Усещах че най-лошото предстои. По лицето й вече се виждаха мокрите дири от сълзи, тя сложи ръка пред устата си, за да задържи учудването си , когато погледна нагоре... усетих огромна сянка, която покри околността сякаш слънцето залезе. Погледнах нагоре. Небето приличаше на това под краката, огромни плочи маса падаха към нас, или ние падахме към тях, напълно бях загубил ориентацията си за горе и долу, за над и под, за падане и изкачване, намирахме се в средата на огромна вихрушка от отломки. Късове от сградата на кампуса, земя, асфалт, дървета, парчета почва с трева, хора, и всякакви други предмети се стрелкаха във всички посоки на пространството. Всяка надежда беше загубена, знаех че някой от нас двамата ще бъде следващият, беше просто въпрос на време. Тогава я погледнах за последен път, тя стоеше мирно и изглеждаше спокойна, усмихваше се, както когато се срещнахме преди няколко минути и четях по устните и, казваше че ме обича... Не исках да го виждам, но не затворих очи... огромно парче земя се разцепи пред очите ми, ударната вълна ме прати няколко метра назад. Лежах на земята насред цялата разруха, не успявах да правя нищо, освен да гледам. Аз съм следващият, беше единствената ми мисъл. Бях готов да посрещна съдбата си и да бъдем заедно. Не намирах и капчица съмнение в това колко бях сигурен, и не виждах нито капчица надежда за оцеляване. Видях приближаващия "метеор" и тогава ме жегна ужасяващата мисъл за смъртта. Не, не бях готов, не исках да умра, в последния момент другото ми "аз" проговори, това което беше готово на всичко, за да оцелее, дивото, примитивното. Исках да се махна не исках всичко да свърши така. "Искам далече от тук, на безопасно място" беше последната ми мисъл преди да срещна мрака...
Събудих се след няколко дена, заобиколен от тълпа хора. Не знаех къде съм, нито как съм оцелял, но помнех всичко от това което се случи и нямаше да го забравя никога. Те се радваха, радваха се че съм оцелял, а две стари фигури ме приближиха и поздравиха, знаеха името ми. Казаха че са предрекли идването ми и че съм паднал от небето. Казаха също че аз съм единствената надежда на света за спасение. Не разбирах какво говорят, паднал съм от небето, надежда за спасение?! От какво ? След това разбрах, че се намирам в Столицата. Така наричаха единственият, може би, останал град в света. Обясниха ми и инцидента причинил всичко това, експлозията, камъните... Някак си съм се бил спасил, навярно защото съдбата има намислени път за мен, предначертан и изпълнен с голям потенциал за мисия, която още не разбирах. Няколко дена след това започнах да осъзнавам какво имаха предвид... Започнаха да се случват... странни неща, които не можех да си обясня. Сутрин се събуждах, а стаята беше... променена, изопачена, може би дори извратена. Стените, подът, се преплитаха, материята беше деформирана, извита, влизаше и излизаше в себе си. Тялото ми търпеше промени, наранявания и следи под действие на собствените ми сънища, бях сигурен в това. Нещата станаха по-сериозни и започнах да спя, боях се от това какво ще се случи, а това само по себе си задълбочи проблема. Тогава ме повикаха, разкриха ми цялата истина около "потенциала" ми, около "мисията" ми и около... уменията които бях придобил. Един от тях имал видение, видение в което ще падне странник от небето с необикновена сила, такава която има възможностите да прекрачи прага на възможното и невъзможното, стига странникът да я овладее. Теоретично умението ми би могло да манипулира принципите и законите на физиката, да изкривява и манипулира времеви-пространствения континум, да манипулира, създава и унищожава материята до фундаменталните и частици, да манипулира енергията и самото устройството на реалността. Технически само въображението ми, би било границата на способността ми и затова я нарекоха така- "въображение". Разбира се аз едва навлизах в новия свят и контрола над умението ми беше минимален, дори по-скоро нямаше такъв. И тогава ме светна... всичко това което се случи тогава, в деня на разрухата, последния ден от стария свят, дали аз не го бях причинил неволно? Старейшините бяха точни и ясни, когато отговориха че причината е експлозия на един от 7те кристала, но веднага след това определен брой хора са развили умения близки до моите. Нима онзи ден можех да предотвратя случилото се? Нима бях направил всичко необходимо тогава?! Аз я оставих да умре пред погледа ми, мислех си че съм неспособен да я спася, но реално съм бил. Всъщност, напълно възможно е моето объркано, плахо и несигурно съзнание в онзи момент да е причинило реалната гибел на момичето на живота ми. Да, аз бях виновен, аз бях там, аз направих нещо и това беше че я убих, волно, под действието на покварената ми способност, която не мога да контролирам сега или никога. Не, аз не съм спасител, пророк или месия. Аз съм просто слабак, който не трябва да използва способността си, никога, защото ще донесе само разруха, смърт и отчаяние на всичко около себе си. Дори в този момент, можеше нещо да прещрака, да мине погрешна мисъл през ума ми, който да застраши живота на Старейшините, жителите в Столицата, а дори на целия свят или каквото беше останало от него. Но пък 7те камъка, криеха своите тайни. Щом съществуват магьосници, умения и магически камъни с невъображаема сила, то те може и да са способни да коригират стореното до тук. Със сигурност те ще са лека за проклетата ми способност, а може би... може би някой от тях крие умението да възвръща някой вече загинал към живот... Разбира се това бяха само фантазии, но си струваше да опитам.

by **Game Master** Чет Юли 18, 2019 12:22 pm

Одобрен си, интересно описание на случващото се по време на Апокалипсиса, браво.

Иначе, един съвет, опитай се да създаваш абзаци в РП-то, защото се затормозяват очите да четат толкова дълги текстове.

Ash Grayson, 23, Seeker, FC: Adam Driver

Ash Grayson, 23, Seeker, FC: Adam Driver

Re: Ash Grayson, 23, Seeker, FC: Adam Driver